20250508-2311 | полковник Петко Йотов | Доклад-НаблюдателБГ

                 Статус: Публичен 
              Получател: офис на Censor Zikru 
              Директива: ЖЪТВА.ПАМЕТ.ЕТАЛОН 
                Относно: полковник Петко Йотов(хуманоид)
      Ниво на почтеност: високо
    Сигнатура на аурата: "Слънчева Перла" (чист,достоен за клониране)
Препоръчително действие: Изнесено представяне от ALB4, еталон#80327/поддържане на съответствие
       Стойност за Ан-У: Изключително Ценен

Ваша Проницателност,

Съгласно Чл.18 на Директива "ЖЪТВА.ПАМЕТ.ЕТАЛОН" аз НаблюдателБГ, докладвам за субект представляващ ценност. Субектът е регистриран в БД, като МНОГО СЪЩЕСТВЕН АКТИВ.

ИЗВАДКИ ОТ ИНТЕРВЮТА НА ПОЛК. Д-Р ПЕТКО ЙОТОВ

- България за мен е най-хубавата, най-читавата, най-равнинната, най-планинската, най-красивата и не ми трябва друга държава.

- Българинът, където пипа, пипа много добре, с талант и умение, пипа със знание и с любов. Българинът дори мръсотийка да ти спретне, ще го направи с мерак и чак ще ти стане интересно.

- Когато човек не почита стари паметници и гробове, се налага да прави нови.

- В мътилката, в суматохата, в това пладнешко разграбване на България, за съжаление успяват не най-умните, не най-чистите, не най-мъдрите. Преди години си говорих в Калофер с една баба на 107 г. за това, което става у нас. И тя ми каза: „Чедо, на този свят хората се делят на два чешита – на камъни, които си тежат на мястото, и на лайна. Дойде ли голямата вода, камъните остават да ги блъска водата, а лайната си плуват по течението“. Най-тъжното е, че всичко става безнаказано. Едва ли някой ще накаже ония, които ограбиха и продължават да грабят България.

- Убеден съм, че всеки човек, още преди да се роди, е подготвен да върши нещо най-добре на този свят. Колкото по навреме си намери нещото, толкова е по-добре и за него, и за другите, и за нещото. Един стар сливенски занаятчия – Макасчиев, Бог да го прости, казваше: „Навъди се много учен свят, много иджинери се навъдиха, ама гледаш го – триъгълен чиляк, пъхнал се в квадратна дупка и лопа.“ Та това е – важно е човек да си намери дупката. Щастлив съм, защото много навреме съм си намерил моята.

- На този свят във всяка държава има хора, които спят под мостовете, и хора богати, има тъпи и учени, възпитани и невъзпитани, професионалисти, крадци, мошеници, разбойници, мафиоти… всякакви. Ако една от тези прослойки я няма, значи държавата е ненормална. Всеки си намира мястото. И колкото по навреме го намериш, толкова по-добре е за всички.

- Не признавам понятието полковник от резерва. Защото полковникът си е полковник до гроб! Аз не съм разжалван и званието ми не е отнето.

- Дядо ми, като тръгвах за военното училище преди години, ми каза: „Чедо, ще ставаш офицерин. С две неща няма да се захващаш, много са опасни – политика и мотика.“ Послушах го и съм добре!

- Десетки партии са ми предлагали да им стана член. Искат да им бъда говорител, защото говоря добре. Но аз, ако говоря, ще говоря за себе си. Защо трябва да бъда говорител на Гунчо, който не може да си каже името, за да го изберат него, а аз да съм ратайчето. Не искам да ставам ратай. Може да съм пъдарин, но ратай – не.

- Да бъдеш офицер е въпрос на чест и достойнство,… на гордост, почтеност и човещина. Мисля си, че всеки кандидат за нашите военни училища, преди да бъде допуснат до изпита, трябва да реши един тест – първо, дали обича себе си, и второ, дали обича хората. И ако не обича хората, няма право да минава покрай хора, камо ли да им бъде началник.

- Много пъти съм си мислел, че няма друга професия, в която началникът да води на явна смърт своите подчинени. И винаги казва: „След мен, юнаци!“ И те вървят след него, но всеки е с патрон в цевта. И за една лоша дума или постъпка има моралното и материалното право да му тегли куршума. Командирът на полка води от 4 до 6 хиляди съдби зад гърба си. И затуй първите два-три дни имаме такъв огромен брой загуба на офицери. В гръб са изтрепани много от тях. И това не е само в България.

- Има три народа, родени за войници – българите, германците и руснаците. Казвам го като военен историк. Военното изкуство на един народ се определя от общата му култура. А ние сме потомци на народи с дълбока древност и култура – траки, прабългари и славяни. За съжаление много от българите не си познаваме историята. Да не говорим, че днес дори нямаме една история – има една синя и една червена. Нашата история ще бъде написана след 20 години от хората, родени след 1989 г. Няма да дочакам това време, но знам, че така ще стане, че тепърва България ще роди своите майстори – те се раждат, те не се обучават.

- Един човек, почне ли да критикува младите, значи е остарял. Дъртак е станал. А младите горят. Това е огънят, пролетта, минзухарът – цъфнал, горещ, истински – как да да не ги уважаваш и цениш. Радвам им се, че са такива. Имаме прекрасни млади хора.

- На мен винаги ми тежи това, че нашият музей е тъжен музей. Защото героизмът се върши тогава, когато някой не си е свършил добре работата. Героизмът не е нормално явление, не е всекидневие, не е нормална потребност. Тъжен е нашият музей, защото голям процент от експонатите ни са простреляни и окървавени. Имам чувството, че освен личните вещи на тези воини съхраняваме и техните души. Затова по-миналата година направихме и водосвет. Да, славата е съхранена тук, но и много тъжни неща – героизъм и пролята кръв.
Искам само да съм жив…..Здрав човек няма, щастлив съм – искам да съм жив. Колкото е рекъл обаче Господ – не му се бъркам в нещата

Кратка хронология на живота и кариерата

•     2 септември 1947 г. – Роден в град Плевен.
•     1965 – 1970 г. – Завършва Висшето народно военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново (днес Национален военен университет), профил „Мотострелкови“.
•     1970 – 1974 г. – Служи като строеви офицер и командир в редиците на Българската армия.
•     1976 г. – Дипломира се във Военна академия „Г. С. Раковски“ в София.
•     1976 – 1989 г. – В продължение на 13 години е преподавател по „История на военното изкуство“. Преподава последователно във ВВВУ „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия и във Военната академия в София. През този период защитава кандидатска и докторска дисертация.
•     1989 г. – Назначен е за директор на Националния военноисторически музей в София.
•     1989 – 2009 г. – Заема поста директор на НВИМ в продължение на 20 години. Под негово ръководство музеят се превръща в модерен културен институт, а самият той става известен с пламенните си телевизионни участия и разкази за българската бойна слава.
•     Началото на 90-те години – Започва да пише автобиографични разкази, в които преплита личните си преживявания с исторически факти.
•     1 декември 2009 г. – Полковник Петко Йотов умира в София след тежко боледуване на 62-годишна възраст.

Въпреки че полковник Петко Йотов е известен, като сладкодумен разказвач и историк, той е написал емблематична книга, която претърпява няколко издания - „Китка здравец“. Тя съдържа автобиографични и родолюбиви разкази. В нея полковникът описва с хумор и обич живота в армията, българските традиции и срещите си с различни хора.
Първото издание се появява приживе и бързо се превръща в библиографска рядкост. Второто преиздаване е през 2017г. от издателство „Българска история“, по повод 70-годишнината от рождението.

Доказателствен аргумент № No. 487 831 136 13

източник: http://www.bgsever.info/interwu/2006/20-Petko%20Jotov.htm
Брой 20, 19 - 25 май 2006 г.
Интервю на Ралица ПЕТРОВА

- Полк. Йотов, на 4 юли се навършват 90 години от създаването на Националния военно-исторически музей. Как ще отбележите юбилея?

- Ние сме норамални хора. Искаме да отбележим годишнината по най-обикновен начин, а не с парадности и атракции. Предвидили сме няколко изложби - две вече открихме. Едната е "Старинно българско оръжие", а другата "Български военни икони". Сега ще открием една с дарителски вещи и на самия ден - 4 юли, ще открием изложбата "90 години - 90 дарения". Ще пием по една чашка за здраве - без речи и официалности. Ако военното или Министерството на културата решат да наградят с нещо музея... дано да стане, защото за своето 90-годишно съществуване той е награден само веднъж през 1975 г. с ордена "Кирил и Методий".

- Във фондовете на НВИМ за този период са съхранени и проучени над 1 милион и 200 хиляди музейни експоната. Има ли сред тях особено ценни?

- При мен едно войнишко копче и мундирът на един генерал са еднакво силно значими, еднакво ценни. Щом един експонат е при нас и е свързан с определен герой, не мога да ги сравнявам. Даже не бих поставил косите на Левски по-високо. Той е един герой на България, косите са негови, вярно, но те не говорят повече от едно войнишко копче.

- Познава ли според вас българинът своята военна история?

- Мисля, че не достатъчно. Но младите хора имат желание да я познават, като че ли обаче прекалено бъркат по компютрите. Всъщност и там вече има неща, които да прoчетат. Съдя по срещите ми с тях - питат ме - откъде да прочетем, как. Имат желание. Обичат историята, България. И аз им се радвам. Защото те ще създадат нашата нова България, ще я преобразят. Но не всички, разбира се, имат желание. Във всяка държава е така. Ако вземем едно овче стадо - знатната звънчарка го води, но винаги има една куца, кьорава, кьопава овца. Така че има ги и едните, и другите. Все пак болшинството от младите чувстват потребност от познаване на нашата военна история. Гордеят се. А ние имаме хиляди основания да се гордеем.

- А имаме ли основание да се срамуваме от историята си?

- Никакво. Били сме честен, почтен, доблестен народ. Народ - герой. Дързък. Смел. Военен народ. С обща, със строителна култура, с много други дадености. Ето и днес - световният шампион по шахмат е българин, първата дама в този спорт пак е българка. Има куп други неща. Вземаме медали от световни първенства по математика, по френски език... Младите ни хора са прекрасни.

- Но повечето от тях напускат България...

- Аз им се радвам. Защото човек няма право да избира майка си и баща си и къде да се роди. Но къде и как да живее - проблемът е негов. На Запад дори този въпрос не съществува. Там няма такова понятие напуснал родината. Аз се радвам и че те се връщат. Не само с пари, а и с придобити навици на труд, с нови знания и умения.

- Казват, че истинска любов към родината българинът изпитва единствено когато е далеч от нея...

- Абсолютно вярно е. Аз например не бих могъл да живея навън. Излизал съм няколко пъти. Но много от българите, които са далеч, страдат. Това е подсъзнателно чувство, което не може да се контролира.

- Според поговорката "Народ, който не съхранява паметниците на загиналите, гради нови". Доколко това се отнася за българите?

- Паметникът е нещо свято, той е част от героя и не бива да се разрушава - дори и построен за куче. За съжаление обаче след Освобождението България за 67 години води пет войни, в които само убитите са 200 000. Около половин милион са ранените, осакатените и безследно изчезналите. Това говори за доблест, чест, майсторство - затова е героизъм. А много често се е налагало българските мъже да показват своя героизъм.
 Въпреки всичко войната има друга страна, за която ние, военните, или не искаме, или не ни изнася да говорим - тези 200 хиляди мъже са оставили 196 хил. вдовици, а те са имали над 900 000 деца сираци. И ако тази вдовица няма две кравички да оре 5 - 6 дка, децата са отглеждани от чужди хора като кръгли сираци - това е тъжната и продължителна, сиромашка и тежка страна на войната. И аз си спомням в селото, в което съм живял - Славщица, през 50 - 60-те години възрастните жени ходеха от солидарност облечени в черно, заради убитите и ранените.
 Българинът има едно особено отношение към загиналите. Още преди повече от 20 века, преди да става дума за държавата на хан Кубрат, за Аспарухова България, прабългарите като езичници създават най-древния и най-точен календар в света, в който Нова година винаги е в понеделник, всяка дата винаги е на един и същи ден и всеки месец има по един знаменателен празник. 11-ият ден от ноември, винаги събота, е бил ден за почитане паметта на загиналите герои за отечеството. По-късно с приемането на християнството църквата възприема този прнцип - това е Архангелската, наречена още мъжка, военна задушница. Така че имаме многовековни традиции да почитаме паметта на загиналите.

- Съобразени ли са паметниците, които напоследък се изграждат и се възстановяват, с българската духовност?

- Когато човек прави паметник на гроба на майка си, на баща си, той го прави на близките си - със своите чувства. И затова паметниците трябва да се градят от материал от съответното населено място. Защото те са загинали за това място, а не за италинския мрамор. Мисля, че напоследък все повече се усещат тези неща. Големината на паметника не определя неговото значение.

- Нормално ли е според вас в Македония българските гробища да бъдат заличени, а да има такива на много други националности?

- В Македония буквално са ликвидирани около 500 гробища. За съжаление, ако ние днес поставим една тухла в тази страна, те копаят три тухли надолу - дупка. Това са, ще ви го кажа направо, тъпите македонци. Защото паметник на враг - е паметник на герой. Пред смъртта всички сме равни. Не можем да ликвидираме паметници и гробища. За този, който върши тези неща, има Господ. И дано той да ни пази от подобни дела. Край Тутракан са погребани 7 000 души - българи, турци, румънци и немци. И знаете ли колко е приятно като влезе човек да чете на различни езици на отделните гробове и да види общия паметник на четири езика - "На тези, които са знаели достойно да умират за тяхното си отечество". По-обединяваща идея аз не съм срещал. Мъдростта не иска дипломи, иска акъл.

- Мислите ли, че българинът е готов да издигне паметник на Сюлейман паша, например?

- Трябва да се мисли, но като че ли още е рано. Вярно, били сме пет века под робство, но всичко е минало. Дядо ми псуваше и биеше баба ми, но аз си го обичах, защото беше моят дядо. Било е през робството, но днес, от нашите съседи единствените, които ни обичат, са турците. Заявявам го съвсем отговорно. Аз лично бих се гордял, ако в Одрин има паметна плоча, на която да пише: "Крепостта беше овладяна на 13 март 1913 г. от българската войска". Ако искаме ние паметна плоча в Одрин, не може да се дърпаме да няма такава и при нас.

- Какъв е паралелът между състоянието на Българската армия преди и днес, след приемането ни в НАТО?

- Нашата армия винаги е била доблестна, честна, достойна. В края на краищата тя е съчетание от отделните войници. А българите винаги са били добри войници, това им е заложено генетично. И те са такива, преди всичко, защото са добри хора. Знаете ли каква етика и взаимно наблюдение е имало между войниците - някой да не сгреши, да не се злепостави. Моят баща е бил войник и вуйчо ми също - разказвали са ми. Българският войник има чест, достойнство, доблест, бойно майсторство, обща култура, има в много широко поле т. нар. българщина.
  Той се жертва, за да спаси своите другари. Отива на явна смърт. Тази готовност на героизъм с цената на най-святото - това прави българския войник герой. И това се предава генетично. Армията ни е добра. Момчетата са знаещи, можещи. И България ще се оправи. Ето вече в НАТО сме добре, изпълняваме си съюзническите задължения. Ще влезем и в Европейския съюз. Е, малко ще ни е трудно няколко годинки, но и там ще покажем какво можем. Ние ще изпреварим Гърция, Сърбия и Румъния. Не го казвам като мечта, а вярвам в това.

- Дали и патриотизмът не е заложен генетично у българина, както жертвоготовността му?

- Мисля, че да. Това е много силно, истинско и човешко чувство. Най-напред нормалният човек обича себе си. Ако някой каже, че не е така, лъже. След това обикновено обича жена си, дечицата, родителите си. Но може би на второ или на трето място той обича своята родина. Българинът в своята многовековна история винаги е имал нещо собствено - къщичка, нивичка, женица. И този патриотизъм, тази жертвоготовност, е в името на своето.

- Ако се наложи, вие бихте ли тръгнали да защитавате с пушка отечеството си?

- Да не дава Господ да легна в старите дядови и бащини окопи, но ако се наложи, аз ще го направя с чиста съвест. Но ще легна не за вилите в Бояна или Бистрица, а за моето апартаменче, за съпругата, децата, внучките. Това е моят патриотизъм. Той винаги има защо да се проявява.

- Срещат ли се днес много псевдопатриоти?

- Тях винаги ги е имало. Едно стадо не може без куца овца. Едно общество ако няма кусури, то не е нормално. Всяка държава има от спящите под мостовете до най-богатите. Ние сега се доокомплектоваме с прослойки, които ги нямаше по времето на социализма - нямахме толкова просяци, крадци, мафиоти. И сега си ги създаваме. Само че в западните държави процентите са регулирани от - до. Подкупите също - там това си е законен начин на общуване и търговия. Това е нормалният живот. Въпросът е ние да влезем в неговите нормативи. Ясно е, че законите се правят за богатите. Най-древната философия на човечеството - библията, пак е написана за тях. Хубавите жени са за тях, хубавите пари са за тях, а ние, другите - да се кръстим и да се молим да сме живи. Това е животът и няма какво да се заблуждаваме.

- Има ли България настоящи герои?

- Това са войничетата, които са в чужбина и тези, които загинаха за страната си - 10 в Камбоджа и 11 в Ирак. Тъжното е, че тези в Камбоджа вече ги забравихме. Не е причината във времето. Ние сме... Абе добри хора сме. Но кой от политиците се сеща за тях? От горе трябва да се дирижира това. Само че когато се грабят и се разпределят пари, няма време за тези неща. Там е бедата. Но ще се оправим.

- Каква е вашата прогноза - докога ще има оръжия, кръвопролития?

- Докато има хора. Това е заложено в начина на съществуване на света. Той е създаден така, че се саморегулира на базата на взаимното изяждане. Ако спрат войните, за три дни светът ще се унищожи. Самата война е жестока. Тя е висше изпитание на човешкия разум в резултат на човешкото безумие. Но това е начин на живот. Хора сме, хуманни сме и най-подло, гадно и нежно се изяждаме. Това е животът.

- Комплексиран ли е народът ни?

- Ние имаме комплекси на един силен, велик народ. Защото само един велик народ може да започне да се охарактеризира с отрицателните си черти. И това е вярно. Аз не вдигам лозунги. Говоря неща, написани с кръв.

- Кое е най-личното чувство за вас?

- Ако любовта е чувство, мисля, че то е най-силното. Защото каквото и да прави човек, ако няма светостта на любовта, нейната чистота и истинност, не се получава.

- Какъв завет пазите от дедите си?

- Никога да не се занимавам с политика и мотика.

- Спомняте ли си най-щурото нещо, което сте правил като дете?

- Израснал съм на село, на един баир, който се казваше "Тежки рид". Така от колибата на 7 години тръгнах на училище, после се преместихме в селото. Спомням си - дядо ми вареше над 1 тон ракия. И беше затворил в една бъчва около 500 литра. Аз избих крайния обръч и започнах да си го търкалям. Два - три пръста ракия имаше в мазето, та баба ми голямо гонене ме гони, докато ми вземе обръча. Тя ме гони, аз бягам... Бях около 4 - 5-годишен. Добре, че дядо ми го нямаше, беше някъде по търговия и се върна след 10 дни. Още - гонил съм любимата ми крава Белуна с брадвата да я коля. Бях буен. Починали са пет деца на майка ми, аз съм шестият, единствен. Тя ме биеше и викаше - пет съм закопала и теб ще закопая, ако човек не станеш. Но независимо, че ме пердашеше най-малко по три пъти на ден, съм имал прекрасно детство. А до осми клас бях пълен отличник и пръв гаменор по поразии.

- Имате ли хоби?

- Вече 40 години поправям механични часовници. И съм добър часовникар. Имам колекция от около 1000 часовника, около 400 ножа, 350 чука. Работилниците ми са две. Едната е на терасата - дърводелско-шлосерска, а другата - часовникарската, е в хола. Винаги в свободното си време чопля, работя. Техниката е голямата ми любов.

Доказателствен аргумент No. 487 831 136 14

източник: http://paper.standartnews.com/archive/2003/10/19/nedelnik/s3878_5.htm

интервю на Людмила ПЪРВАНОВА

• През 1993 г. мустаците му поставят рекорд
• Полк. Петко Йотов ял бой пет пъти на ден
• Шефът на Военноисторическия музей не помни дядо си трезвен

  Полковник Петко Йотов вярва в орисници и в зодии. Неговата е Дева - роден е на 2 септември 1947 г. в Плевен, както казва, от зор, а не за веселба. Имало някаква кръвна несъвместимост между родителите му и преди него умрели пет деца. Затова, щом майка му влезнала в седмия месец, баща му я натоварил на каруцата и я откарал в града, отдалечен на сто километра от селото им Славщица, Тетевенско. В този край има поверие, че за да оцелее детето, трябва да бъде кръстено на бащата. Така малък Петко си дошъл с името. Къщата им била извън селото, на баира, наречен Тежки рид, та сигурно затова и детството му било тежко. "Бил съм 2-3-годишен, когато татко го мобилизираха да сече дърва в Балкана. Той беше майстор строител и понякога все ще донесе нещичко за ядене вкъщи, ама тоя път го нямаше. И вървим с юниците, на тях вързани мотиките, цедилата и едно малко гърненце с млекце, което майка ми взела от дядо ми за мен за обяд. Дръпна си главата едната юница, гърненцето падна, счупи се - рев, сълзи. Отидохме горе, на нивата, майка ми върза кравите и се втурна да копае, а мен ме остави да ги пазя. Ама седи ли се цял ден сам в гората? Изчезнах през дерето и хайде в селото на рекичката при децата. Скъсали кравите въжетата, влезли в царевицата. Майка ми ме сграби, нашиба ме на голо с копривата. Баба ми взе да ме спасява - наби и нея, и хайде пак при кравите. Това ми е първият тъжен спомен от моето детство. Не познавам по добър човек от баща ми, но колкото той беше благ, толкова мама Тота беше строга и ме биеше по пет пъти на ден. От рождението й до гроба нейната дума на две не е ставала", разказва полковникът.

  Друг път пък, вече по-голям, бил пасъл стадото си от една крава, свиня и четири овце. Наближил обяд, а мама Тота се обърнала с гръб и заплакала. "Нямаше вкъщи дори коричка хляб, синко. Днес е Задушница, бягай на оброчището, че там жените раздават за Бог да прости." Петко заминал "като моторетка". Било есента, постна задушница, дали му две чушки, пълнени с боб, и едно кравайче, чийто вкус никога няма да забрави. И досега обаче го гложди, че не се сетил да отдели едно залъче и за мама.

  През 1954 г. било голяма радост, защото слезли да живеят в селото и станали фурнаджии. Никога повече къщата им не останала без хляб. Петко расъл на коленете на дядо си Георги, който при всичките свои странности много обичал децата. Неговите предци били богати. Като бягали турците, баща му купил над 100 декара гора и още толкова земя. Но майка му била алкохоличка, това се предало и на децата - дядо Георги и брат му профукали всичко. "Та дядо ми трезвен не го помня. Не пи само последния ден, когато почина. А на баща ми казваше: Синко, животът е стълбище - ако едно поколение купува, другото харчи." Дядо Георги се занимаваше уж с търговия - впрегне двата коня, натовари в каруцата под покрива й печката, одеялата, малкото кученце Лиска и още куп чудесии и по месеци не се прибираше. Скита по гръцко, турско и румънско, яде, пие и купонясва в тая къща на колела. А когато откриха текезесето и забраниха да имаш коне, отиде в пловдивско някъде и докара едно магаре, по-голямо от кон", спомня си Петко. От този дядо взел любовта към военната история. Георги е участвал в Балканската и двете световни войни, той учел внучето на мъжките неща - езда и стрелба. А на Тодоровден бил ненадминат в бягането с коне. Накрая го надвило едно момче. Дядо Георги се отказал от състезанията, а момчето взело неговия прякор - Туртулата. Всъщност фамилията му е Туртулов. Петко открил в турските регистри от 1548 г. сред войниците името на родоначалника си - Турто, чието прабългарско име се предава оттогава през поколенията.

  Полковник Йотов има няколко хобита - мустаците, които "отглежда" от 1973 г. и с които стана рекордьор през 1993-а, хладните оръжия (ножове, щикове) и часовниците. Най-ценен сред тях е бащиният му джобен часовник с ланец "Омега-38". На стената в кабинета си е окачил "Свидетелство за народна признателност на редник Въло Йотов". Това е неговият прадядо по бащина линия. Ранили го при Одрин, починал през 1913 г. в плевенската военна болница. Той бил вдовец и оставил три деца кръгли сирачета, отгледали ги чужди хора. Още една реликва пази в родната си къща в Славщица полковникът - дървения куфар на баща му, който от дете привличал любопитството му. Отворили го през 1992 г, когато татко Петко вече бил на смъртния одър, и с изумление открили, че пазел вътре цялата си бойна готовност - бели партенки, пликове, моливи, четки и бои за лъскане на обувки, конци, вилица, лъжица. Така си стои и до днес, непокътнат.

                   и още..
Първите обувки му купили в осми клас
  "Аз съм щастлив човек, защото мечтите ми съвпаднаха с реалността. Работя това, което ми е приятно", казва полковник Петко Йотов и поглажда със задоволство опълченския си мустак. Колоритният шеф на Военноисторическия музей цял живот ще помни думите на един сливенски оръжеен майстор: "Навъди се много учен народ - инженери, доктори. Но не всеки си е намерил дупката. Гледаш го - триъгълен човек, пъхнал се в квадратна дупка и хлопа." Полковник Йотов е убеден, че колкото по-навреме откриеш подходящата, толкова по-добре за теб, пък и няма да пречиш на другите. Макар че при него самия всичко е ставало трудно и "от трети път". "Избивал съм много комплекси, защото нямам кой знае какво родословие - аз съм селянче, носил съм цървули. Първите ми обувки купиха, когато завърших осми клас. В механотехникума в Ловеч отидох с една фанела на възли, плетена от майка ми, и клин от домашен шаяк. После завърших военната академия, бях строеви командир. Станах доктор на науките. 13 г. бях преподавател, а от 15 съм началник на музея. Паднал съм си на мястото и отникъде не ми хлопа."

Evidentiary Argument No. 487 831 136 15

Evidentiary Argument No. 487 831 136 16

Evidentiary Argument No. 487 831 136 17